Сбъркан кастинг
/или как не отидох на “Сървайвър”/
Ще ви разкажа как не ме взеха на “Сървайвър”. Ама не се смейте, де, ходих, ама не ме взеха. Пък що не ме взеха – щото много приказвам и действам първосигнално. А то – вярно, макар и да попадам на 100% в рамките на меланхолично-флегматичния психопрофил, при стресова ситуация реакциите ми са бързи, светкавични почти и продиктувани от обстановката. Пък и съм ходил войник, не е като да не съм ходил. Даже без малко в затвора да лежа заради моите рефлекси и необуздана импулсивност по време на службата… Веднъж бяхме на учение – целият ни ракетен дивизион с наличният състав и бойната техника. Полево учение – на тиферич. А аз се бях поотпуснал малко от жегата. Лятно време и аз с една дума позадрямал съм малко, както казват у наше село “като гласена мисирка на плет по икиндия”. Та оклюмал се бях малко и насреща ми мойте аскери, братя по оръжие, ми крещят “Змия, змия лази към тебе!” и сеира ми гледат. Аз пък аз, както съм в състояние на непреднамерено блаженство и просъница, се реактивирам и що да видя – едно такова провлачено лъщи срещу ми на слънцето и се крие в тревата току до мене. И аз грабвам мотиката дето е до мене и хряс-пряс-тряс – на парчета. А наоколо смях, смях, смях… Аз пък още си търкам гореливите очи и нещо не мога да стопля. Изведнъж, кат` ген. Радецки, с гръм пристига командира на дивизиона и крещи “Кой идиот откачи кабелите на командния пункт!”, пък то – аз съм ги прерязал. И срам и страх ме обзе – оказа се, че съм съботирал учение на Варшавския договор. Мани, мани - едвам отървах Военния съд!... Е вярно, полежах малко в ареста, после така и не видях отпуск и до края на службата бях неизменния дежурен по тоалетна, ама нейсе, нали се размина… Та за прослушването. Питаха ме много неща, и аз много неща им наприказвах, ей тъй, без много да му мисля, ама дет` се вика екшън да става. Викат ми, това си беше чиста проба провокативен въпрос, как съм бил с оръжията. И аз им думам, че не съм пацифист и пийсмейкър, демек миротворец, че в мене дъбоко скрит дреме фен на партия “Атака”, че любимите ми автори са Тукидит, Херодот, Йосиф Флавий и Майн Рид – “Конникът без глава”, а освен това съм абонат на списание “Оръжието” и членувам в читателския клуб на “Военно издателство”. И а за да бъда още по-убедителен, допълних, че мога със затворени очи да оперирам с автомат “Калашников” и накрая, тук признавам си, вече излъгах, че дори изпитвам лека еротична възбуда при допира на хладни оръжия. Питат ме още, ако някой мой другар го ухапе отровна змия, аз какво съм щял да направя, каква първа помощ и прочее трябвало да окажа. А пък аз им казвам, че най-полезно ще да е ако му прочета молитва и му пусна кръвчица, та по-бързо и по-леко да си отиде човека, пък после каквот` има ще го раздам за “Бог да прости!”, какво има да му се мисли толкоз… Тука ми правят контра – “Не било ли жестоко?”, питат. Айде, холън, сега пък ще се изпитваме на Вапцаров:
“Борбата
е безмилостно
жестока,
борбата,
както казват,
е епична,
и няма срам,
и няма болка,
на всички нас
ни трябват кинти!...”
Ха сега де – не само тухли четворки и керемиди можем да редим, ами и рими! Пък и онези взеха да ме гледат опулено, сякаш са ме отървали от Лудницата. Един обаче запази самообладание и ме пита знаял ли съм, че там ни очакват много гущери и не ме ли страх от тях. Взех да се смея. “Вие ако знаете – викам им – аз от 25 години с какъв не гущер, ами крокодил живея, сами щяхте да искате да избягате на необитаем остров”. И тука нали съм набрал инерция продължавам – “Ако пък аз извадя моя гущер, аджеба онези ми ти земноводни, няма ли те сами да избягат!?”. И посягам към копчелъка на панталоните… Тук обаче една госпожица се разписка – “Абе господине, ма моля ви се какво правите, ние тука да не сме “Биг брадър!”. Ам че к`ви сте! – облещих се аз. “Правим пресявка за “Сървайвър” – ми отговорят. И едва тогаз разбрах, че съм объркал кастинга. Еми то - с моя пуст късмет, все в някаква обърквация ще попадна… Сега да тръгвам, че имам час за друго прослушване. Пък после ще ви разправям как мина. Хайде “Чао!” и да стискате палци!
